Двете Българии.

В края на изтеклата година те се събраха за кратко, кръстосаха се почти символично. Всъщност малка част от близо два милиона българи зад граница успяха да си дойдат за Рождество, за да си тръгнат с началото на Новата година. А пък на 26 декември още по-малка част от тях се вляха на протеста в центъра на София. С намерението не да ни дават акъл, защото са „отвън” – пази Боже – а просто да се чуе и техния глас. Да изразят съпричастност в този нелек за България момент, когато имунната система на обществото е поразена, а страната едвам-едвам крета политически – ден за ден, все търсейки „задния изход” при всяка по-сериозна ситуация, в съответствие с предвижванията на премиера Орешарски.

„Какъвто премиерът – такава и страната!”. Такъв лозунг носеше на протеста един от сънародниците ни зад граница, украсил го с изображение на изкуфял орех. Текущите ни болки си личат и от разстояние, как да не се сетим за безсмъртната политическа сатира на Димитър Подвързачов: „О, малка, хубава страна на изпращялите държавници…”

Такива са днешните реалности, такова е наследството ни от „реалния социализъм”, когато Тодор Живков произнесе сакраменталната фраза (преповтаряна ту от Бойко Борисов, ту от Сергей Станишев или Драгомир Стойнев), че били „построени две Българии”.

Тя оставяше неясна до „изхода” след 1989 г., когато зад граница постепенно се формира „другата България” и то след икономическия крах на тази в историческите й граници.

Преселването – и то в такива мащаби – е екзистенциална драма за всяка една страна – както за онези, които заминават, така и за тези, които остават. Единствено някои хладни циници могат да възприемат драмата на емиграцията, това постоянно заминаване и връщане в родината, като „давене в патриотичния казан със сънародници заради забавление”. Едва ли казаното се нуждае от коментар.

Не че не е имало политически инженерства и манипулации да се вземе властта чрез „другата България”. Спомнете си как някога, в „царски времена”, и то по Великден, бяха спешно сбрани на сгляда лустросани момчета, които сипеха наляво и надясно назубреното в учебниците. Продължението е известно и сегашното ни дередже е пряко следствие от него. Върнете лентата назад и се сетете как се натресохме на сегашната коалиция. Как стана възможен моделът на тройната коалиция? Кой открехна портата за непомерната алчност на ДПС, откъде се пръкна Бойко Борисов и от ръкава на чий шинел се измъкна Волен Сидеров (там, откъдето сега упорито наднича и Николай Бареков)?

Ала да не затъваме в исторически реминисценции, въпросът беше как  изглежда отвън случващото се в България. На площада пред БНБ срещнах свой познат, университетски преподавател в Калифорния, който угрижено ми призна, че не разбира какво става, въпреки че следи новините в интернет и непрекъснато гледа български телевизии. „Имам чувството, че Орешарски реално не съществува” – каза ми той. „Гледам го как говори като робот, слушам го и не вярвам. Плискам се със студена вода, за да се разсее „фентъзи-комедията” и пак не мога да повярвам, че това е истина, струва ми се, че той сбъдва нечий чужд сън. Иска ми се да видя Орешарски на живо, да го ощипя за ръката, за да се убедя, че е жив човек”.

Не било за вярване… А ние шест месеца живеем в тази „фентъзи-комедия”. И пак не вярваме, че Пламен Орешарски е министър-председател, че Делян Пеевски е  депутат в това НС, че Христо Бисеров е бил заместник-председател на същия този парламент и е актуален подсъдим (разликата не е голяма!). Не вярваме, че някой мислещ човек може да повери в ръцете на Драгомир Стойнев енергетиката и икономиката на страната, но фактите ни опровергаят. Българската реалност често сбъдва и най-лошите ни кошмари!

Това, че не вярваме на очите си, за пореден път показва, че няма какво да се чудим на емигрантите – те не разбират нас, защото и ние не разбираме себе си.

Ситуацията допълнително се усложнява от факта, че има не само една тукашна и една оттатъшна България. Тук, на място, има поне две Българии, от които нито едната не разбира другата. И е така не от вчера и не от днес.

А и не сме прецедент. В Европа има по-хомогенни, но и мъчително раздвоени нации. Чърчил е обичал да повтаря, че във всеки французин живеят два народа, разделени от поток от кръв, който тече през националната им история. На единия бряг са тези, които харесват Стария режим, на другия – онези, които обичат Революцията; и те не могат да се помирят. Не е ли същото валидно и за всеки българин, в когото живеят два народа, разделени, ако не през 1944, то през 1923? И те не са се помирили и няма да се помирят. Това са две Българии, които болезнено съжителстват в настоящето и още по-проблемно в миналото си. Две Българии в черно и бяло, които, може би, за да не осъмнат в кръв, боядисват паметниците си в розово. Две Българии, които не знаят как да си говорят, не защото са различни по език, ситост, красота или охолство. А защото се различават по усета си за свобода.

Едната е България на тези, които тревожно се питат за бъдещето си, да я наречем все още свободната България. Другата е феодализираната и унижена България, България на хората, докарвани с автобуси на протестите и контра-протестите. Контра-България на несвободата, управлявана със средновековните методи на принудата.

И излаз на тези две Българии една към друга засега няма.

Уви, това е горчивата истина, независимо дали сме в хоризонта на избора или изборите.

Там, където, според гениалната формулировка на Симон Вейл, един погрешен избор би бил фатален, но все пак най-лошото е да не се избира.

T. Николов- портал "Култура"